Разядената от пороци и непреодолими вътрешни противоречия и външни конфликти Византия още през XIV в. изглежда на съвременниците си обречена на гибел под ударите на османските нашественици. Дали това е било валидно за България от средата и втората половина на XIV век? Реалистичният ни отговор тук е - по-скоро да! България още не е била толкова презряла в развитието си червива ябълка като Византия, лъскава и привлекателна само отвън. Но все пак язвите на феодалното разложение са били видими и у българското царство. А и фактът, че то не успява да намери противодействие на османското нашествие е твърде показателен, а не плод на случайност, лични грешки и слабости. Османското завоевание отклонява България и съседните й наричани днес “балкански” страни от основния поток на общоевропейското историческо развитие. Тук можем да се успокояваме, че всъщност ние представляваме друг доста пълноводен, макар и периферен, страничен поток в развитието на европейските народи. Но сравнението веднага ни връща към реалностите, които далеч не са в наша полза.

    Периодът на османското просветление по българските земи е изключително важен поради дългосрочните последици и въздействия, които е призван да окаже върху бъдещото развитие на страната. Благодарение на него тя се включва, ако не завинаги, то поне за дълго в друг културен кръг - на новосъздадената балкано-ориенталска цивилизация, попила в себе си най-доброто от византийските, южнославянските и туранско-ислямско-персийските традиции. Не период, а цяла нова епоха. Без културното посредничество на османлиите България едва ли би получила шанса да черпи с пълни шепи и даже с кривачи от дълбокия извор на последните.

    Османската държава функционира изненадващо добре съобразно целите, които си е поставила – да овладее и да задържи значителни територии и население. Това й осигурява няколко века възходящо развитие (от края на 13. до средата на XVII век) и след това още няколко века агония, в които тя се оказва жилав съперник за всичките си противници.

    Историята на Османската империя е история на илюзиите, че с обединени усилия източните и западните християни – православни и католици ще успеят да прогонят турците от Европа. Дълги векове много видни и по-обикновени представители на християнските народи хранят надеждата, че най-сетне западните християни ще успеят да се организират за кръстоносен поход, който ще спре турското напредване на север и на запад, а после ще изтласкат турците обратно в Мала Азия окончателно и завинаги.

     Двата най-сериозни опита в тази посока – кръстоносните походи на унгарския крал Сигизмунд (от 1410 г. станал и германски император) и на полско-унгарския крал Владислав ІІ Ягело и големия военоначалник Янош Хунияди завършват катастрофално и трагично за християните с разгрома им в битките при Никопол през септември 1396 г. и край Варна през декември 1444 г. от големите османски пълководци и държавници – султаните Баязид І и Мурад ІІ. Но дори и кръстоносците да бяха спечелили сраженията,, това най-вероятно щеше да е само епизодичен успех за християните, който можеше само да забави, но не и да прекрати процеса на турското напредване в Европа. Турският потенциал за експанзия тогава беше в апогея си и трябваше да мине още много време преди да бъдат изчерпани живителните извори, които го подхранваха, не само от дълбините на Азия. Ако унгарците бяха спечелили тези войни, тогава пък унгарският крал щеше да се провъзгласи и за крал или император=цар на България, а не да “освободи” т.е. възстанови българското царство. Същото биха направили по-късно и хабсбургските императори, ако бяха успели да изтласкат турците от България. Те щяха просто да включат във владенията си и да прибавят към титлите си още едно “кралство”. Така биха постъпили и руските самодържци, ако бяха съумели да завладеят България преди средата на X век. Все пак едва ли подлежи на сериозно съмнение, че българските и другите поробени християни биха предпочели (поне първоначално) да бъдат под властта на християнски, пък били те унгарски, полски, австрийски, руски, дори влашки владетели, отколкото под властта на султана и неговите многобройни войскари и чиновници.

    От XIV до XVII-XVIII век османците успяват почти постоянно да поддържат равновесие във военно-техническата област с християнските си, включително западноевропейски съседи и врагове, да поддържат статута си на изключителна военна сила и да водят успешни войни с държави, смятащи се за по-напреднали и по-напредничави във всяко отношение. Това става обаче не защото в Османска Турция се раждат, създават и работят гениални военни инженери и изобретатели. По различни начини султанските власти съумяват или да закупят най-новите европейски оръжия или да привлекат в служба на султана оръжейни майстори, фортификационни инженери и военни специалисти – гърци, генуезци, венецианци, други италианци, унгарци, французи, християнски военнопленници и всевъзможни (европейски) ренегати. Известно е например, че флотата и артилерията на Мехмед ІІ Завоевателя са проектирани и конструирани предимно от гърци и италианци, а най-голямото оръдие, използвано при 52-дневната обсада и превземането на Цариград на 29 април 1453 г. е построено от унгарския майстор Урбан.

    Страните, които не са преки съседки на Османската империя и първоначално нямат пряк сблъсък на интереси с нея, като Франция и Англия, през XVI-XVIII век с охота въоръжават турците, воюващи с техните съперници в Европа – например Хабсбургите или поляците, венецианците или руснаците. Според Пол Рико, английски вицеконсул в Измир в средата на XVII век, по това време 40% от английския износ за Турция представляват военни материали.

   Франция, особено през XVI-XVII век., но и по-късно, чак до капитулацията на Наполеон ІІІ при Седан през септември 1870 г. е традиционен, да не кажем почти неизменен съюзник на Османската империя. Тя винаги я подкрепя във войните с Хабсбургите, смятани за основен съперник на Франция през XVI-XVII век. През зимата на 1529 г. османският флот презимува в Марсилия, като крал Франсоа І се готви да го използва като съюзник в общата война на французи и турци срещу германския император и испански крал Карл V.

      Кралят-слънце Луи ХІV е неизменен съюзник на султана през 60-годишното си царуване. Тъкмо френската политика на поддържане равновесие на силите в Европа спасява турците от пълна военна катастрофа след стремителното напредване на австрийците към София и Скопие през победоносната за тях война от 1688-89 г. За да ангажира силите на австрийците на втори фронт, Франция напада Хабсбургските владения западно от Рейн, и така принуждава австрийските войски да се изтеглят от Балканите – от Босна, Сърбия и България и така те да останат още за векове под властта на султана.

    Английската политика на “вечни интереси” е много повече протурска и промюсюлманска, отколкото прохристиянска и “елинофилска”. Англия оказва неоценими услуги на Османска Турция през XVII-XX век чак до Първата световна война и нанася непоправими и до днес вреди на гърците, арменците, сърбите, българите и на други, завладени от турците народи, включително мюсюлмански като арабите или кюрдите.

       През XIX век Англия редовно възпира гърците от война с турците и не зачита дори и справедливите гръцки претенции, водена от своите егоистични съображения да не бъде отслабено влиянието й в Турция и да не се засили руското влияние в региона, а Гърция да не се превърне в естествен антитурски съюзник на Русия, както в началото на Кримската война например. Тогава Атина е окупирана от английски и френски войски, за да не се позволи и на Гърция да обяви война на Турция. Кримската война приключва с Парижкия мирен договор от 1856 г., но тази окупация е прекратена чак през 1859 г.

     Отношението на католиците към православните и другите източни християни – армено-грегорианци, якобити, несторианци, копти-монофизити, абисинци-монотелити е неприкрито високомерие, формирано още през Средновековието. Те с презрение наричат православните “източните схизматици” и демонстрират чувството си за превъзходство над тях още по време на първите кръстоносни походи за освобождаване на Божи гроб и Светите земи в Палестина. Това е описано например от Анна Комнина и Арнолд Тойнби. Кулминацията на това отношение към “гърците” т. е. източно-православните християни виждаме в подвизите на Четвъртия кръстоносен поход, завършил вместо с война срещу неверниците с овладяването и оплячкосването на центъра на източното християнство. Затова в по-късни епохи не бива да се учудваме, че западните католически владетели – унгарски, полско-литовски, австрийски, венециански, испански, след евентуални успешни войни срещу турците не биха възстановили православните държави, унищожени от османците, а просто биха ги анексирали.

    Иван Грозни, който упорито се домогвал до признаването на царската му титла (провъзгласена 1547 г.) от западноевропейските владетели, проявил пълно равнодушие към предложената му от папата титла “цар на Изтока”.(М. А. Алпатов, ”Русская историческая мысль и Западная Европа ХV - ХVII в.”, Москва, 1973, с.165). Замислял ли се е някой тогава  толкова напред във времето,  че руският самодържец можеше да получи признание като “византийски император” и след 2 века това да подпомогне стремежите на Русия за овладяване на Цариград и Проливите, като ги легитимира пред западните й конкуренти с правото върху византийското наследство.

      Една от най-важните причини за относително слабата религиозност на българите е това, че църквата за тях векове наред е чужда – ромейска  и гръцка институция, прекалено чуждо и трудно разбираемо тяло, паразитен израстък върху тяхната народностна снага. Дори и тези българи, които поради възпитанието или духовната си нагласа са били ревностни християни, рядко са обичали и приемали безрезервно църквата като институция – едно чуждо, византийско според тях учреждение – символ на покварата и на злоупотребата с вярата, на духовно и житейско разложение. Пороците на византийската държава преминават във византийската църква и се запазват във византийското общество дълго след като то е загубило своята държава. Църквата остава продължител и носител на византийските традиции и държавност. Не е чудно, че българите виждат у тях предимно или само лошото – защото точно то им се предлага от повечето гърци, поне от гръцкия елит – в Цариград, Одрин, Солун и по българските земи, а и във Влашко, Молдова или Албания. При вида на поведението на фанариотите е напълно естествено у Паисий Хилендарски например антигръцкият патос да е по-силен, отколкото антитурският.

  Константинополската църква през османския период е многофункционална институция, заместваща реално, а не само по претенции липсващата християнска държавност. За гърците и за висшия православен клир тази държавност не може да бъде абстрактна, а само и единствено продължение на реално съществувалата Ромейска империя. В техните очи Византия не изчезва със завладяването на Цариград от турците, тя продължава да съществува, докато съществува Константинополската патриаршия!

    Икуменическо-византийската православна Патриаршия насажда идеология, мироглед, манталитет, политическа и социална практика на “гърцизъм” – на погърчване на всички нейни подведомствени християни чрез непрекъснато възвеличаване на гръцката етносоциална общност, чрез насаждане на убеждението за нейната изключителност и оттук за естественото право на хегемония над другите православни “племена”.

     Фанариотските кръгове, основани върху привилегиите получени от султанската власт, особено явно през XVII в. хранят тайната надежда, че ще успеят да превземат отвътре изпадналата в дълбока криза Османска империя чрез овладяването на ключови постове на различни равнища в администрацията, чрез влиянието на патриаршията върху християнското население и чрез силните стопански позиции на гърците в империята – в търговията, мореплаването, манифактурата, откупването на данъци. Подобни илюзии в навечерието на Освобождението ни хранят и доста български възрожденци. Оттук  до идеята за дуалистична турско-българска държава по примера на създадената чрез Ausgleich-а от 1867 г. Австро-Унгария разстоянието е само една крачка.
    Издадено през 1796-97 г. във Виена  и съставено от 12 карти с енциклопедичен исторически, географски и културологичен характер на допълващия ги текст, произведението “Карта на Гърция” – на лелеяната от Ригас Велестинлис “Гръцка република” (Ελληνικη Δημοκρατια) се превръща в може би първия пример за използването на историко-географски видения за обосноваване на съвременни национални и териториално-политически претенции на Балканите, пример повтарян непрекъснато и многократно през следващите два века.

    Полисът беше осъден да се разраства, ако иска да оцелее. След синойкията - обединението на няколко съседски общини, дойде ред и на по-далечните земи. Полисът достигна предела на разширението си, когато достигна границите на съседния полис. Войните с него се оказаха безплодни. А и все пак бяха хора от една кръв, говорещи на един език - елини, а не варвари. Боговете не гледаха с добро око на войните между елините. Трябваше да се намери друго решение на постоянния проблем - стенохорията - гладът за земя в тясното пространство, в което бяха принудени да живеят елините, заобиколени от три страни от морето. Знаеше се, че по чуждите - по-близки или по-далечни брегове имаше много неусвоени земи. Или пък те принадлежаха на не особено опасни и боеспособни варварски племена. Излишъкът от млади, силни и вечно гладни мъже, които полисът непрестанно бълваше, се насочи към чуждите брегове. Корабите им бързо намериха верните пътища към най-удобните заливчета и острови. Полисът се превърна в метрополия - град-майка за новите поселения на своите най-дръзки синове - колониите и емпориите по далечните брегове на Европа, Азия и Африка. Една от тези многобройни страни, чиито брегове бяха успешно овладени от елините, беше Тракия. А и тя беше съвсем наблизо - страната на северния вятър Борей, на певеца Орфей, на веселия пияница Дионисос и на войнствения Арес. След крайбрежието дойде ред и на вътрешността на страната, макар че това стана едва при римските императори. (Дори македонските царе не успяха да превърнат Тракия в част от Елада, за каквато с гордост вече се смяташе Македонското царство, защото това значеше излизане от кръга на презрения варварски свят). След няколко века римска и елинофилска власт гърците вече смятаха Тракия за част от своята ойкумене - вселена, така както да речем и все още полуварварската Мала Азия или пък Сирия.

      А и гърците вече се бяха отъждествили с Римската империя - те бяха едно държавно и културно цяло, особено след като приеха в душите си християнството. Затова те приеха като посегателство срещу бащиното им наследство варварските опустошения в Тракия и другите римски провинции на юг от Истрос. Те продължиха повече от четири  века и въпреки героичните усилия за отбрана на империята тя постепенно се оказа изтласкана от Дакия, Панония, двете Мизии, Мала Скития, Тракия, Илирик и дори от Далмация.

      Всички те бяха залети от славянското море, като неговите вълни се разляха и в самата Елада - от Тесалоники, Епир и Тесалия, та чак до Пелопонисос и островите. Векове след славния император Ираклий, при който гръцкият език окончателно измести латинския в източната половина на Империята, гърците продължаваха да смятат Тракия, Македония, а и Мизия за свои изгубени провинции, част от свещеното им прастаро наследство, отдадени само временно под властта на варварите. Те не искаха да се примирят с простия факт, че гръцкия език не се говори от местното население - славянизираните селяни или е слабо познат, предимно на велможите и образованите хора. Което все пак не ги превръщаше веднага в гърци. Империята изгуби много време, средства и енергия, за да си възвърне изгубените земи на север до стария дунавски лимес. Неизбежно тя се провали в това си исполинско усилие, макар че успя да задържи под свое влияние земите на юг в близост до Егея и Адриатика. Докато малката държавица със столица в Константинопол се опитваше да се прави на великата Римска империя и воюваше във всички посоки, смятайки че всички са й длъжници, защото не признават претенциите й за власт или поне за върховенство, турците прегазиха Мала Азия, а след това нахлуха и в Европа. Византийските междуособици постоянно ги улесняваха в техния безспирен поход на запад. Докато ромеите воюваха с българи и сърби в Тракия, Македония или Албания и дори още по на север, турците отнеха християнските земи в Мала Азия, а след това обхванаха в железните си клещи и самия Константинопол. Дните му бяха преброени. Някои смятаха, че това е зла прокоба и Божие наказание заради греховете на християните, но други не бяха такива фаталисти, и твърдяха, че всичко е плод на лоша политика. Логиката надделя и турците след като превзеха столицата на източното християнство, я превърнаха в своята нова и блестяща столица - новият символ на възхода на исляма. Гърците, както и други народи не си взеха поука от сполетялата ги катастрофа и продължиха да продават величие на по-младите съседни и по-далечни народи. Те продължаваха да смятат българите, сърбите, власите и албанците за полуварвари, макар и православни и поназнайващи нещо от гръцкия език и образованост. Дори нещо повече, продължаваха да смятат, че северната граница на тяхната бъдеща държава, която един ден с Божията помощ те трябваше да създадат, не може да минава другаде освен по Дунав. Това значеше, че българите, албанците, а и сърбите не са достойни да имат собствени държави, а трябва да са щастливи, че отново!! ще бъдат част от възстановената Ромейска държава. Новото беше единствено веянията, които идваха от Века на Просвещението. Великият гръцки патриот Ригас Велестинлис в грандиозните си планове за създаването на такава държава в героична борба с турците, се смяташе за голям демократ и дори я нарече Гръцка република. "Племената" на българи, сърби, албанци, власи, грузинци, арменци нямаха друг избор според демократа Ригас, освен да приемат щастието да бъдат гръцки поданици и да се поевропейчват и цивилизоват, като усвояват гръцкия език и култура. Майчините им езици можеше да си останат само за домашна употреба.

    В политическите планове и военните манифести на Екатерина Велика при споменаването на поробените християнски народи неизменно се пропускат българите. Този факт не е случаен. Неговото еднозначно обяснение можем да открием по-късно – през XIX и началото на XX век. Русия не се нуждае от голяма, силна и независима българска държава, защото тя се явява естествена преграда по пътя на Руската империя към Цариград и Проливите, за тяхното овладяване от Северната империя.

едно словосъчетание нещо не ми е ясно - "османско просветление". Това ми звучи като добродетелен сериен убиец.