Като въведение към темата за царуването на Симеон ще отбележа, че съм привърженик на стратегията за изтощаване на Византия чрез откъсване на периферните й провинции, а не чрез директен и скъпоструващ удар към сърцето й, което се оказва непревзимаема крепост чак до 1204 г. Така постъпват по-късно турците и в крайна сметка успяват да унищожат Византия. През 10. век обаче още е било рано да се мисли по този начин и никой владетел не е можел да надрасне в мисленето си ограниченията на епохата (историческата доба). А и трайното отнемане на достатъчен брой периферни провинции от мощната империя е било дело по-продължително от един човешки и владетелски живот. То е изисквало усилията на 2-3 поколения. Нито Симеон, нито някой друг на негово място е имал толкова търпение и е можел да мисли с такава историческа перспектива. Според тази стратегия правилната тактика за Симеон и за други владетели от неговия тип и с неговите военни възможности би била да овладее трайно Южна Македония и Солун (с Халкидическия полуостров), Епир и Тесалия, албанското крайбрежие с Драч и Валона, както и адриатическото крайбрежие на север поне до Дубровник (Рагуза) и даже до Трогир или Сплит. Липсващият флот е можел да се изгради с течение на времето в хода на и като следствие от военните успехи. Изтощителните походи в посока Цариград, макар и разорителни за Източна Тракия и за цяла Византия, не дават достатъчно траен ефект. Тяхно следствие наистина е мирният договор от 927 г. между цар Петър и василевса Роман Лакапин, с който България получава небивало дипломатическо признание от Източната империя. За пръв път византийска принцеса се омъжва за “варварски” владетел, Петър получава признание за царската си титла, макар и като син и младши брат на императора в световното владетелско семейство, както и за патриаршеското достойнство на главата на българската църква. Но Византия остава достатъчно силна, за да унищожи 44 години по-късно резултатите от победоносните войни на Симеон и Петър, и от този мирен договор.

    Този подход към проблема представлява своеобразна  "исторически геополитика". Теоретична дисциплина, към която аз винаги съм имал много резерви. Но трябва да признаем, че и древните, и средновековните хора са имали своите геополитически схеми и концепции. И те често са били погрешни, както и съвременните. Една от геополитическите заблуди на българските владетели е била, че ако превземат Цариград, ще разрешат проблема Византия, и България ще може да заеме нейното място като център на империята поради простия факт, че притежава нейната столица. Това разбиране е било утопично и несъстоятелно първо поради непосилността на задачата – военна, дипломатическа и икономическа, да се превземе Цариград, после поради факта, че България не притежава собствена имперска идеология и религия, и трето, поради обстоятелството, че България няма собствен културен модел, който да измести или поне да се съревновава с византийския. Накратко, на България й липсват много от нещата, които позволяват например на Рим да се превърне в център на империя, а след това – на покорените гърци да покорят покорителите си по израза на Хораций и постепенно да елинизират източната империя.

    Средствата, които Симеон е изразходвал за четирите похода срещу Цариград от 913 до 927 г. биха му стигнали да изгради дунавска флотилия, с която да възпира нападенията на печенегите и опитите им за нахлуване на юг от Дунава по византийско внушение. Когато византийците ги насъскват да нахлуят в България, винаги им изпращат флотилия, която да ги превози през Дунава. А България не е разполагала с такава флотилия, за да им се противопостави. Ако не сме могли да бъдем равностойни на византийците в Черно море, то дали би било така и по Дунава, в случай че бяхме построили флот?

    Според “Повест временных лет” Олег през 907 г. нападнал Цариград с 2000 кораба, с по 40 мъже на всеки от тях. Въпреки че мнозина историци се съмняват в достоверността изобщо на руски поход към Цариград по времето на Олег и цар Симеон, тъй като това не е отразено във византийските извори, все пак имаме сигурни сведения за нашествието на Светослав в България и полезността на неговата флотилия от ладии, използвани по Дунав, Черно море и Днепър. Макар този поход да е по-късен, но и по времето на Симеон сигурно се е знаело, че русите и варягите разполагат с мощен и полезен флот от речно-морски кораби (ладии), което би трябвало да накара Симеон да се замисли, дали чрез създаването на подобен флот не би могъл да възпира поне навлизането на византийските кораби в устието на Дунава, съчетано с обстрелването им от брега. Възможно оправдание за Симеон и верен отговор на въпроса би било безсилието на българите да намерят противодействие срещу гръцкия огън, с който са били въоръжени ромейските кораби. Този фактор направо е обезсмислял всеки опит да се построи български флот, бил той и речен, предназначен за война с византийците. За сравнение, хан Омуртаг е използвал дунавско-савската си флотилия само за война срещу франките (германците) и славяните.

    При нашествието на киевския княз Светослав в България и войните му с Византия на българска и ромейска територия българското общество  се оказва разделено  на две  по въпроса коя е по-голямата опасност – варварите от север (като християнизирано, то вече е възприело византийската терминология и картина на света) или изконния враг от юг. Затова част от болярите и войската подкрепят Светослав, а друга част – Йоан Цимисхес при походите им в България. Тази трагична невъзможност да се разпознае със сигурност българския интерес улеснява действията и на двамата агресори и в крайна сметка предопределя падането на Източна България под византийска власт след поражението на Светослав при Дръстър през септември 971 г. Ако допуснем, че се беше осъществила другата възможност - Светослав беше излязъл победител от войната, то в най-добрия случай Борис ІІ щеше да “царствува” в Преслав като заложник на Светослав, който щеше да бъде пълновластен господар на страната и да премести столицата си в Преславец на Дунав.

    Трудно е да се прецени, дали ако българското общество беше единно в противопоставянето си, първо на единия, а после и на другия агресор, то би имало сериозни шансове за военен успех срещу тях. Първоначално срещу Светослав може би да, но с течение на времето те все повече са намалявали срещу военната мощ на Йоан Цимисхес. Разединено обаче, българското общество – болярите, войската и църквата, не са имали никакви реални шансове да се противопоставят на грабителско-завоевателските планове нито на Светослав, нито на Цимисхий.

Здравей Gletcher! Много ми хареса подходът ти към историческите факти и събития.
Задълбочено и креативно...Убедително!
Поздрави! Радвам се, че има млад човек, който по интересен начин отразява славното ни минало.
Благодаря ти от сърце!